Всички бяха обгърнати от едно сладко вълнение. Всеки се готвеше да посрещне един много специален гост в дома си. Приготовленията навсякъде бяха едни и същи. Едни бързаха да напазаруват, други да направят основно почистване, трети пък не губеха никакво време и изкарваха прилежно обвитите ценни Корани. Всеки се стараеше да приготви необходимото, за да не му се налага да обикаля магазините по време на тези свещени дни. Бащите бързаха да подсигурят нуждите на семейството си, като купуваха от всичко малко в повече от преди - олио, захар, брашно... А майките очакваха с нетърпение да забъркат приказните си гозби, с които щяха да посрещнат началото на всеки нов ден, отдадени изцяло в това да спечелят задоволството на Всевишния.
Какво ли означаваше сахур? С какво се отличаваха толкова тези дни от останалите? И защо всички бяха толкова развълнувани? Тези мисли не спираха да се въртят в съзнанието ми, когато от вратата на стаята ми се показа майка ми. В ръцете си носеше Коран. 
– Хайде, миличка време е за мукабеле! 
- Мукабеле ли? Какво е пък това?! 
Всички лели и каки в апартамента се отправяха към дома на леля Айше, като всяка от тях носеше в ръцете си Свещения Коран. Ние също се присъединихме към тях. Опитвах се да разбера какво става. Обикновено тези, които се разхождаха по улиците с най-различна прическа сега на главите си носеха бели кърпи, които наистина много им отиваха. Когато всички се настанихме и нямаше повече кой да дойде, ходжата започна да цитира айетите от Свещения Коран. Колко красиво звучеше само!... Всяка изречена дума ме караше да се чувствам изключително спокойна и сякаш се пренасях в други светове!... 
Стаята беше препълнена, всички от блока бяха дошли. С всяка изминала минута чувствах как се задушавам... Погледнах към майка си, която внимателно следеше с пръст редовете от Корана. Понечих да кажа нещо, но изражението на лицето ѝ ми показа, че трябва да мълча. В този ден научих, че когато се чете Книгата на Аллах трябва да се слуша внимателно и да се държим с уважение към нея. 
Приготовленията за месец Рамадан продължаваха. "Кога ли ще дойде най-сетне, та да го видим този месец!", си мислех постоянно аз. Родителите ми почти всяка вечер правеха планове кои семейства ще поканят за ифтар вкъщи. Вече знаех какво означава мукабеле, сега беше ред да науча какво е ифтар, но родителите ми изглеждаха твърде заети, за да ми отговорят на този въпрос. Дори самата аз не знаех какво точно ме очаква, но въпреки това чаках този месец с такова вълнение, каквото и родителите ми. 
Ето че дългоочаквания ден настъпи. Този път баща ми бързаше повече от обикновено. Веднага след вечерята той стана, поднови абдеста си и излезе от вкъщи. До тук всичко беше добре, защото всяка вечер кланяше намаза си в джамията. Но тази вечер се забави повече от нормалното. Когато попитах майка ми, защо се е забавил толкова много, тя ми отговори, че щял да кланя терауих намаз в джамията и чак тогава щял да се върне у дома. Терауих ли? Какво ли е това? Този път не издържах и попитах майка ми за всичко, което не знаех. Тя седна до мен и започна да ми обяснява подробно. 
Сега вълнението ми се увеличи още повече. Искам и аз да държа оруч. Само и единствено с цел да спечеля задоволството и обичта на Всевишния бях готова да се въздържам от всяко Негово благо и с нетърпение да чакам езана, който щеше да даде края на този ден. Дори само мисълта за един такъв прекаран ден ме правеше изключително щастлива. Обичам Аллах и съм готова да остана гладна в Негово име. Тогава майка ми каза, че съм твърде малка за това. След дългите молби и уговорки ми позволи да стана заедно с тях за сахур. Единственото условие, което ми постави беше да се нахраня внимателно. Много бях развълнувана. Щях да държа оруч за първи път в живота си. Съобщих радостната вест на баща си веднага след неговото завръщане от джамията. 
- Щом е така, веднага си лягай, дъще, защото ако не можеш да станеш за сахур няма да ти дам да държиш оруч! - каза той. 
Значи сахурът е много важен. Исках веднага да заспя, но от вълнение не успях. Нощес чух гласа на майка си и веднага се събудих. Измих си лицето и ръцете, след което седнах на трапезата. Това беше най-сладката закуска, която съм яла до сега!
За първи път започнах деня си с толкова сладко вълнение и спокойствие. Бях изключително щастлива от факта, че държах оруч, въпреки че понякога понечвах да отпия от чашата с вода, успях да се сдържа.
Всеки ден посещавах мукабелето заедно с мама. И въпреки че беше много топло, вече изобщо не ми правеше впечатление. Айетите пълнеха душата ми, приказното им „ухание“ караха сърцето ми да трепти... 
Първите ми дни прекарани в оруч бяха дълги и топли, но въпреки това - изключително радостни и щастливи. Това бяха дните, в които научих, че Аллах приема дуата на своя раб, който се е въздържал от благата му, като единствената му цел е била спечелването на Неговото задоволство и обич. Затова и преди да чуя езана никога не забравях да Му се помоля, после отпивах от чашата с вода или хапвах от сладките фурми на масата.
Почти всяка вечер споделяхме скромната си вечеря с роднини и близки с огромна радост и любов. Едно е сигурно, тези вечери бяха много по-сладки и весели отколкото обикновено. Къщата ни беше изпълнена с изобилие. Всяка наша минута беше придружена с обич, единство, примирие и душевно спокойствие.
Сърцата ни сякаш се прераждаха за един нов живот. Едно беше сигурно - започнахме да разбираме чувствата и болките на хората останали без храна. „Ние знаем, че след вечерния езан ще седнем на трапезата и ще се нахраним, но какво ли правят хората, които нямат какво да сложат в празните си стомаси?!“ - Тази мисъл не ме напускаше през целия ден, затова не спирах да правя дуа за тях. 
Дните ни бяха украсени не само с уханието на оруча, а и с дългите вечери прекарани в ибадет, кратките часове отдадени на редовете на Корана... Мислите ни бяха заети само от едно - как да помогнем на тези, които са изпаднали в беда, как да върнем усмивката върху лицето на някое сираче, как можем да прекараме пълноценно този месец и да не пропилеем нито един миг от него?...
С всеки изминал ден чувствахме бавните стъпки на раздялата, които ни предупреждаваха за предстоящото отпътуване на нашия „скъп гост“.  „Сякаш вчера очаквахме неговото пристигане, а сега се готвим да го изпратим! Дали е останал доволен от нас?!“ - се питаше баща ми.

Какво искаше да каже татко с тези думи? Възможно ли е това?!
Месецът на Корана, на неговото четене и разбиране, на сближаването ни с Пратеника Мухаммед (с.а.с.), на уважението, на помощта... Месецът, в който се намира нощта Кадр - по-добра от 1000 месеца... Успяхме ли да се възползваме максимално от тези богатства, с които Аллах ни е дарил? Изживяхме ли всяка минута подобаващо и заслужихме ли Байряма? Мисля, че ако наистина отговорът ни на тези въпроси е точен и ясен, то тогава се надявам, че месецът е останал доволен от нас. Но Аллах знае най-добре!
Този месец е като свещ, озаряваща със светлината си всичко наоколо... Една безспорна възможност за спасение... Този месец е месецът на споделянето на това, което имаш с този, който има нужда, а не на банкетите и шумните купони, огласяващи улиците до зори... Този месец е месецът на осъзнаване, месецът, който ти помага да разбереш каква е разликата между това да усещаш аромата на прясно изпечения  хляб в тези дни и през другото време. Това е месецът на помощта... Той е богатство, дуа, спасение - той е месец Рамадан... Но той е и унищожение за нехайниците. 
Наистина, не е ли така? Нека се замислим! Нима да не отговориш на толкова много богатства, с които Аллах те е дарил не е една огромна неблагодарност?
Този месец е една несметна благодат всеки ден, всяка вечер, минута, секунда е един рахмет за нас. 
Това е месецът на приетата дуа. Покай се! Помоли се! Опомни се! И нима не ти бе дадено, когато се научи какво и как да си поискаш? Може би съм твърде малка, за да казвам „къде ли са старите Рамадански вечери и дни?“ Но със сигурност чувствам колко много ми липсват те. 

Днес сме забравили същността на Рамадан, вратите ни са залостени, сърцата ни сякаш са обградени от неразрушима каменна стена и не могат да почувстват разликата, не могат да усетят аромата  и спокойствието разстилащ се във въздуха от извършения ибадет. Къде изчезна онова вълнение, онази обич, онзи сладък трепет? Защо забравихме за малките неща в живота, които ни правят щастливи? Защо се отдадохме толкова много на земните блага и забравихме за вечното щастие? 

О, Аллах, помогни ни да посрещаме и изпращаме достойно месец Рамадан, и отреди той да бъде нашето спасение, нашето прераждане към един нов живот, едно ново и чисто начало!...  АМИН!!!