Беше в трети клас. Много обичаше своето училище, учителите си и всичките си приятели. Ала само един беше най-добрият му приятел - Хюсеин. Каквото и да ставаше, той споделяше всичко с него, смееха се и играеха заедно. За Хюсеин, Сезер също беше такъв. Сякаш двамата бяха една душа. Не им стигаше да бъдат заедно само в училище, но и докато се прибираха към домовете си вървяха хванати ръка за ръка. Когато беше време всеки да се прибере в къщи, ръцете им се разделяха, но сърцата им бяха заедно. Тези две сърца, когато биеха, веднъж казваха Хюсеин, веднъж Сезер.

Ето, отново дойде края на седмицата, последния звънец беше ударил и те отново се връщаха вкъщи ръка за ръка. Живееха в една и съща сграда. Когато дойде време да се разделят, Хюсеин каза:

- Скъпи Сезер, тази събота и неделя ще ходим на гости у леля. Трудно ми е да се разделя с теб, но… Какво да направим, баща ми много иска да отидем. Но почакай, ще ти оставя любимата си теменужка. Хем ще се грижиш за нея докато ме няма, хем като я гледаш ще си сещаш за мен.

След като каза това, Хюсеин отиде да донесе своето любимо цвете. Сезер и Хюсеин се прегърнаха и се разделиха.

Щом се прибра вкъщи Сезер остави цветето върху бюрото си. Стоя дълго време загледан в него.

- Много те обичам, Хюсеин, мое скъпо братче!... – прошепна тихо.

Изведнъж забеляза теменужката… Помисли си, че тя му се присмива и се засрами. Когато Сезер стана сутринта, първата му работа беше да види теменужката. Беше увехнала и с клюмнала глава. Учуди се. Да не би да е ожадняла и провери пръстта.

Не, пръстта беше влажна. Тогава „защо ли”, вътрешно си каза той.

Когато отиде в кухнята, за да закуси, видя майка си и баща си, много тъжни. Бяха също както теменужката.

- Добро утро, мамо, защо не се усмихваш? Добро утро, татко, защо няма радост в очите ти?!

Баща му го погледна, преглътна и очите му се изпълниха със сълзи.

- Сезер, миличък, семейството на Хюсеин е претърпяло катастрофа!.. – едва успя да промълви.

Сезер отвори широко очи:

-Хюсеин, на Хюсеин има ли му нещо? Как са майка му и баща му?

- Родителите му са тежко ранени, но не са успели да спасят Хюсеин! - каза баща му, плачейки.

Сезер остана като вцепенен за момент. След това две сълзи се спуснаха по бузките му и две думи се промълвиха от устата му:

- Цветята не трябва да увяхват! Децата не трябва да умират!

Казвайки тези думи, плачейки избяга в стаята си. Чуваше се само как се усилваше плача му. След този ден , Сезер започна да увяхва като теменужката. Откъсна се от този свят, както Хюсеин. За Сезер бяха  свършили и училището, и уроците и живота. Защото приятелството и братството беше свършило.

Първо майка му го молеше, после и баща му доколкото можеше, му обясняваше, че не е мъртъв този, който е умрял. Учителите и докторите му говореха, че с мъката си няма да върне обратно Хюсеин… Ала напразно!

 „Цветята не трябва да увяхват! Децата не трябва да умират!” – повтаряше единствено той.

Накрая семейството му остана без изход. Не знаеха какво да направят. Един ден, говорейки отново за положението на Сезер, майка му каза:

- Да отидем при Дядо Юнус и да му разкажем за положението?

За първи път от дни насам, лицето на баща му светна:

- Добре че се сети. Не трябва да губим надежда в Аллах. Дядо Юнус е умен и знаещ човек. Обича много децата и цветята. Нека ние да отидем първо да си поговорим, пък после ще заведем и Сезер! – каза с надежда.

Така и направиха. Първо сами отидоха при Дядо Юнус и му разказаха за мъката си, на другия ден заведоха и Сезер. Дядо Юнус посрещна Сезер с усмихнато лице и топло сърце. С мек глас му даде няколко съвета, но Сезер нищо не казваше. Затова го хвана за ръката и тръгнаха заедно към градината:

- Сезер, мило дете, майка ти ми каза, че много обичаш цветята. Погледни моята градина, какви красиви цветя има в нея. Искаш ли да ги разгледаш? – каза с нежен глас Дядо Юнус.

Без да получи отговор, тръгнаха към цветята. Когато ги наближиха, Дядо Юнус пусна ръката на Сезер и остана малко по-назад. Цветята бяха толкова красиви и свежи, че веднага привлякоха вниманието на Сезер. Той погали нежно розите, лалетата нарцисите и ги помириса. Изведнъж отново промърмори:

- Цветята не трябва да увяхват!

В този момент се чу един нежен, сладък и с аромат на цветя глас:

- Сезер, скъпо дете, разбира се, че ще бъде по-добре, ако цветята не увяхваха. Но не забравяй, че дори да увехнем през есента, с помощта на Аллах, през пролетта ние отново ще се съживим и ще бъдем още по-красиви и ухаещи.

На Сезер му хареса да говори с цветята. Отиде малко по-нататък при теменужките.

Помириса ги и отново се сети за Хюсеин.

- Децата не трябва да умират! – промърмори този път.

Тогава сякаш теменужката проговори:

- Децата не умират!

Сезер каза с ядосан глас:

- Но моят любим брат Хюсеин умря!

- Не, Хюсеин не е умрял! Той отиде на гости при нашия любим Аллах, който много обича децата и цветята. Кажи сега ти, как посрещате гостите си?

След като се замисли за момент, Сезер отговори:

- За гостите ни, приготвяме най-хубавите ястия и ги настаняваме в най-хубавите стаи!

- Ето,видя ли! Нашият Велик Създател, така посреща всички деца в Дженнета. Там има най-вкусните ястия, най-сладките напитки и най-красивите цветя. Дори децата могат да летят като птички!

Сезер много се изненада:

- Наистина ли е там сега Хюсеин?

- Да, но не само Хюсеин, а всички деца са на гости при нашия Милостив Аллах.

Нали ти казах, нашия Създател много обича децата и цветята.

Сезер развълнувано попита:

- Ако отида и аз в Дженнета, ще видя ли Хюсеин?

- Разбира се, че ще го видиш. Но за да отидеш в Дженнета трябва да бъдеш добър раб на Аллах, както Той би искал. Трябва да учиш добре уроците си, да бъдеш добър ученик; Да обичаш майка си и баща си и всички хора, както обичаше Хюсеин.

Сезер започна много да обича тази теменужка. Тя приличаше на теменужката, която Хюсеин му беше дал. Взе саксията със себе и отиде при усмихнатия Дядо Юнус и го попита срамежливо:

- Дядо Юнус мога ли да взема с мен тази теменужка?

Дядо Юнус, погали Сезер нежно по главата и му каза:

- Разбира се, детето  ми. И нея можеш да вземеш и другите също. Защото децата и цветята са приятели!...